Начало » Мисли » Светлана Алексиевич
Светлана Алексиевич
(рус. Светлана Александровна Алексиевич) (беларус. Святлана Аляксандраўна Алексіевіч) (1948)
беларуска писателка журналистка, носителка на Нобелова награда за литература
Желаейки щастие в любовта, ние желаем безсмъртие. Това не се случва. Но има такива моменти...
Уста пълна с кръв, а те все още говорят.
След войната така дълго не можеш да свикнеш, че вече не трябва да се боиш от небето.
Западните феминистки идват при нас със своите идеи: жената е като мъжа, трябва да се издигне в небето, да отиде в морето. А отговора е недоумение. Нашите момичета не искат да се качат на трактор, те искат да седят върху възглавница с пух.
Историята се интересува само от факти, а емоциите остават зад борда. Те не са приети да се допускат в историята. Аз гледам на света от очите на хуманитарността, а не на историк. Удивена от човека...
Ако не забравят войната се появява много омраза. Ако я забравят, започва нова. Така са казвали древните.
Животът е красив, груб, но толкова кратък...
Хубаво е, когато в дома има старци. Докато те са живи ние сме още деца...
Най-справедливото нещо на света е смъртта. Никой още не се откупил. Земята приема всички: и добрите, и злите, и грешниците. А по-голяма справедливост от това няма на света.
Ние винаги сме живели в ужас, ние умеем да живеем в ужас, това е нашата среда за обитание. В това нашият народ няма равен...
Човекът в човека малко - това е, което разбрах във войната.
За мен въпросът е по-конкретен: къде искам да живея - във велика страна или в нормална?
Мъжете са страхливци! Бездомник или олигарх - няма разлика. На война ще отидат, революция ще направят, а в любовта ще предадат.
Във войната няма герои... Ако човек е взел в ръцете си оръжие, той вече няма да е добър. Той няма да успее.
В живота страшното се случва тихо и естествено.
Днес всички искат да говорят, но никой не иска да слуша другият...
Аз не мога да намеря при руските писатели разкази за щастлива любов. Всичко свършва или със смърт или с нищо, твърде рядко с брак.
Сега време за чувства няма при никого - всички изкарват пари.
Това не е реактор, който експлодира, а цялата предишна система от ценности.
Само техните жени знаят, какво е да живееш с победителите. Мама често плачеше, когато татко се прибра. Победителите се връщат към нормалният живот с години.
Комунизмът е като сухият режим: идеята е добра, но не работи.
Но историята на войната бе заменена от историята на победата.
При нашата чудовищна славянска леност ние по-скоро бихме повярвали в чудо, отколкото във възможността нещо да се сътвори със собствени ръце.
Съжалявам за тези, които четат тази книга и които не я четат...
Единственото, което ми харесва в моята страна е природата. Пейзаж. Това е - да!
Винаги съм бил измъчвало, че истината не се побира в едно сърце, в един ум. Че тя е някак си е раздробена, тя е много и е разпръсната по света. Как да я съберем?
Войната е блато в което е лесно да влезеш и трудно да излезеш.
Самото знание не е престъпно.
От гледна точка на нашата култура да мислиш за себе си е егоизъм. Слабост на духа. Винаги се намира нещо по-голямо, отколкото теб.
Руският народ съвсем не е добър. Това е дълбоко заблуждение. Състрадателен, сантиментален, но не и добър.
Редом със Чернобил всички започнаха да философстват. Станаха философи. Храмовете отново бяха пълни с хора... вярващи и скорошни атеисти.
Би било твърде просто, ако за всичко бяха виновни само политиците.
Ние искахме промени. А хората преди всичко искаха по-добър живот.
Нашите деца не приличат на нас. На кого приличат? На своето време, едно на друго.
Животът на човека, като трева, цъфти, изсъхва и се хвърля в огъня.
Единственият ни отговор беше мълчание. Затваряме очи, като малки деца и мислим: "Скрихме се. Ще ни подмине.".
Знам всичко за хората, знам повече, отколкото бих искала.
Човек трябва през цялото време да избира: свобода или благополучие и устроен живот, свобода със страдание или щастие без свобода. И повечето хора отиват по втория път.
Свикнали сме с факта, че руски човек не иска да бъде богат, дори се страхува от това. Какво иска той? Той винаги иска едно нещо: някой друг да не стане богат.
Нека бъде отровена, с радиация, но това е моята родина.
Младият може да умре, а старият е длъжен...
Човек не може да бъде щастлив. Не е длъжен.
Човешкият живот не е безкраен, той може да бъде продължен само с памет, която сама по себе си може да победи времето.
Някой точно е отбелязал: за пет години в Русия може да се промени всичко, а за двеста - нищо.
...спомените са крехко нещо, краткотрайно, не е точно знание, а предположение на човек за самият себе си. Това не е знание, а само чувства.
Азбуката на оцеляването: войникът е животно, което може всичко... Армията е затвор, в който срокът се отбива по конституция...
Бяхме изхвърлени от собствената си история в общото време.
Не пишете за чудесата на съветския героизъм. Те са били... Чудеса! Но първо за небрежността, безхаберието, а след това за чудесата.
На какво се надяваш? Какво очакваш? Русия никога не е спасявала своите хора понеже тя е голяма, безкрайна.
Социализмът е алхимия. Алхимична идея. Летяха напред, а дойдоха неизвестно от къде.
Какъв идеализъм при пепси поколението? Прагматици.
Беше през деветдесет и първата година... Щастливо време! Ние вярвахме, че утре, буквално утре ще започне свободата. Ще започне от нищо, от нашите желания.
Като цяло ние сме военни хора. Или воюваме или се готвим за война. Никога не сме живели иначе.
При тези, които са се родили в СССР и при тези, които не са се родили в СССР, няма общ опит. Те са хора от различни планети.
Да умреш е най-просто от всичко. Но да живееш...
От безизходност човек полудява, човешкият мозък не е в състояние да го преодолее.
Любовта дълго търпи... Любовта не завижда... Не мърмори и не мисли зло...
Не дай бог да се родиш в СССР, а да живееш в Русия.
Без война всичко се разпадна. Никой не може да разбере защо? Тук трябва да мислим... А мисленето не се преподава.
Нормалните хора излизат от мода...
Ние не сме забравили Чернобил, ние не сме го разбрали. Какво могат да разберат диваците от мълнията?
Никой не казва, че там под земята лежи някаква истина. На живите ордени; мъртвите - легенди, - всичко е наред.
...нашата памет далеч не е идеален инструмент.
Смесване на затвор и детска градина - ето какво е социализмът.
Ако умрял тогава във войната от раните си, щях да знам, че съм умрял за родината си. А сега от кучешкият живот. Нека така да напишат на гроба.
Бог не знае какво е да си малък човек.
След войната съвестните хора се срамуват да си спомнят какво е трябвало да правят през нея.
...това е съдбата на Русия, да пътешества между две култури. Между атомът и лопатата...
Как от обичайното момче се получава човек, убиваш други хора?!
Пътят е само един - да заобичаш човека. Да разбереш неговата любов.
Не трябва да се воюва с човекът, а с идеите. Трябва да се убиват не хората, а идеите, които правят нашият свят неуютен и страшен.
През повечето време имам чувство в живота си, че съм щастлива. Просто трябва да затворя очи...
Аз не искам да отида и да умирам... Аз не искам да умирам нито за родината, нито за идеята, нито за великата геополитика, нито за нефта. Искам да живея. Жи-и-и-вея! Просто да живея. Това малко ли е?
Невъзможно е да се доближим до реалността, главата до главата. Между реалността и нас са нашите чувства.
Цялата руска литература е за това. Писала е повече за страданието, отколкото за любовта.
От Русия изтичат мозъци, а идват ръце...
По-добре е да си прислужница с добра заплата, отколкото лекар със заплата за бездомник.
Руските олигарси не са капиталисти, а просто крадци. Но как могат да бъдат капиталисти от бивши комунисти и комсомолци?
И пред края на света човек ще си остане същият, какъвто е и сега. Завинаги.
Не е истина, че социализмът никога не е съществувал. Той е бил веднъж, във войната.
Смелостта във войната и смелостта на мисълта са две различни смелости. А аз мислех, че са една и съща.
Ние сме не просто роби, а романтици на робството.
Истината винаги е била скъпа за произнасяне.
Боя се само от това, че страхът ще замени любовта в нашият живот.
Съветският войник е най-евтиният войни. Най-търпеливият.
Ние не се отнасяме толкова внимателно към нищо, дори към човешкия живот, колкото към митовете за себе си.
Аз не ходя на митинги и не ходя да гласувам. Аз не храня илюзии...
При руският човек щастието никога не е било свързано с големите пари. С това се различава "руската идея" от "американската мечта".
Вместо велики страни аз виждам диви племена.
Какво са 70, 100 години? Като миг, песъчинка. Молекула на времето.
Любовта е единственото лично събитие в човека на война. Всичко останало е общо - даже смъртта.
Бог не е създал човека за това той да стреля, а го е създал за любов.
Колбасът е отправна точка. При ас има екзистенциална любов към колбаса...
Можеш да говориш абсолютно всичко, но думата вече няма никаква власт.
Нас са ни възпитавали, че Родината и ние сме едно и също нещо.
Несъмнено е, че злото е съблазнително. То е по-изкусно от доброто. То е по-привличащо.
Хората не вярват във вестниците, телевизията и радиото. Те търсят информация в поведението на началството, понеже тя е най-достоверна.
Да, ние победихме, но на каква цена! На каква страшна цена?!
Опитай да намериш във войната добър човек.
Около нас има толкова много хора, но ти винаги си сама, понеже човек винаги е сам пред смъртта.
В най-трагичните ситуации жената е избирала живота, а значи любовта. Бъдещето!
Аз нищо не мога да ти кажа на теб, освен сълзи.
Слуховете винаги са по-ужасни от всяка истинска информация.
Щастието по руски - да попаднеш в затвора за два дни, след това да се измъкнеш от там и да видим как всичко ти е наред.
Съдбата е живот на един човек, а историята е живот на всички нас.
В родният край е като в раят. А в чуждият и слънцето не свети така.
Мен ме интересува не само тази реалност, която ни обкръжава, но и тази, която е вътре в нас. На мен ми е интересно не само събитието, но и събитието на чувствата. Да го кажем така - душат на събитията. За мен чувствата са реалност.
Войната е твърде интимно преживяване. И също толкова безкрайно, колкото и човешкият живот.
Спомените са не страстен или безстрастен преразказ на изчезващи реалности, а ново раждане на миналото, когато времето се обръща назад.
Пиши не за войната, а за човека на войната. Пиши не история на войната, а история на чувствата. Аз съм историк на душата.
За целият ми живот ми беше хубаво само по време на войната.
Едни говорят, че идеята ни е предала. Други - че ние сме я предали.
Аз мога да преживея без пари, без месо, без бисквити и сладкиши - нямам нужда от толкова много. Но ми върнете радоста от живота, вярата.
Палачите и жертвите се получават от едни и същи хора.
Аз знаех, къде съм попаднала, и аз бях щастлива, че не предадох никого. Повече от това да умрем, ние се страхувахме да не предадем.
Човек винаги избира в какво да вярва. В Бога или в техническият прогрес. В химията, в полимерите, в космическият разум.
Нищо още не сме разбрали за нашият неотдавнашен свят, а живеем в новият.
На нас ни казваха, че на Земята винаги ще има мир, че никой няма да иска война, че всички снаряди трябва да бъдат унищожени. Да не говорим дори за войната...
На мен не ми трябва да си спомням за войната, понеже аз воювам цял живот.
Всяка война осакатява по свой собствен начин...
Войната убива времето, ценното човешко време.
Понеже човешкият живот е такъв дар... Велик дар! Самият човек не е господар на този дар.
Тогава и се замислих за смъртта... И вече никога не престанах да мисля за нея. За мен тя стана главната тайна на живота.
Тълпата е чудовище. Човекът в тълпата съвсем не е същият, с който си седял в кухнята и си разговарял.
Дете, което е преминало през ужаса на войната, дете ли е?
Тогава ние не разбирахме, какво е войната. За нас тя беше някаква игра.
Умираха за живота, без да занаят още не, какво е живот.
Съдбата е когато зад думите стои нещо друго.
Нашите майки не плачеха виждайки своите дъщери, те виеха.
Да убиеш е по-страшно, отколкото да умреш.
Характерно за човешката памет е това, че в разстояние на много години едни събития и детайли увеличава, а други намалява.
Ние знаем за войната много и ние знаем за войната малко.
Всичко може да бъде преживяно освен смъртта. Смъртта не можеш да преживееш...
Старият човек се страхува от смъртта, а младият се смее. Той е безсмъртен.
Историята е разказ от незабелязан от никого свидетел и участник.
XX век | XXI век | Беларус | журналисти | писатели | Нобелова награда литература |
Беларус журналисти | Беларус писатели | Беларус XX век | Беларус XXI век | журналисти XX век | журналисти XXI век | писатели XX век | писатели XXI век