Начало » Мисли » Самюъл Бекет
Самюъл Бекет
Самюъл Баркли Бекет (Samuel Barclay Beckett) (1906-1989)
ирландски писател, драматург, романист и поет, носител на Нобелова награда за литература
Колко бързо лети времето, когато ни е добре!
Да мислиш не е най-страшното.
Който може много, той може и малко.
Когато чакаш, нищо не става.
Колкото повече се срещам с хора, толкова съм по-щастлив. Най-нищожното може с нещо да те обогати, нещо да те научи, да ти даде по-добре да почувстваш своето щастие.
Ние се раждаме луди. Някои от нас остават.
Възстановяване на тишината е привилегия на обкръжаващите ни предмети.
Свободата на мисълта може да се състои само от способността на разума да премине от фрагментарно състояние към цялостно.
Винаги измисляме нещо, за да се преструваме, че живеем.
Пътят изглежда безкраен, когато вървиш сам по него.
Такъв съм аз. Или забравям веднага, или никога не забравям.
- Не ми се получава... тръгни си. - Такъв е животът.
Най-ужасното в подобни ситуации е това, че когато имаш желание нямаш възможности и обратното.
За слепите понятието за време не съществува. И те също не забелязват никакви проявления.
Първо виж дали е жив. Няма смисъл да го биеш, ако е мъртъв.
Не можеш да стъпиш два пъти в едно и също лайно.
Животът е поредица от навици, както личността е поредица от личности.
По-лесно е да се изгради храм, отколкото да се убеди божество да го посети.
Никога не съм желал, никога не съм се стремил, не съм страдал и никога не съм знаел, какво означава да имаш вещи, врагове, чувства.
Заради липсата на избор слънцето блестеше над света, където нищо не е ново.
След миг всичко ще се разсее и отново ще останем сами, сами със самота.
...истинският проблем на бодърстването се състои в това, колкото се може по-бързо да заспиш.
Колко нещастни хора биха били нещастни и до днес, ако не са знаели дълбочината на своето нещастие във времето!
Там, където съм аз, няма нищо, освен мен, който ме няма.
О, когато човек е ден след ден, година след година е мек, учтив, интелигентен, търпелив, това не минава безнаказано.
Моето съзнание губи съзнание, когато аз мисля за това.
Има духовна реалност и материална реалност, и двете са еднакво реални и почти еднакво приятни за сетивата.
Страданието отвари прозорец към реалността.
В крайна сметка става въпрос за това, че просто трябва да оцелееш, а след това думите се връщат, а някой недоверчиво казва: Аз.
... и остава само да кажа: Всичко това съм аз, аз самият разговарям със себе си, за себе си.
Мълчанието, което веднъж е нарушено, никога вече не става пълно
Сивият цвят не означава нищо, ситото мълчание не е задължително временно затишие, което така или иначе минава, то може да бъде окончателно, а може и да не бъде.
Как всичко става ясно и просто, когато отвориш очите си към вътрешния свят, преди да ги изложиш на външния, за да се възползваш от контраста.
Послушай ме! Стани самият себе си!
Трябва да се движа, сякаш нещо трябва да се направи, нещо да започне, някъде да попадна.
Докато живея, ще се надявам.
Не мога да търпя безделието, понеже то изчерпва жизнената енергия.
Да ме натовариш с един живот ми изглежда недостатъчно, трябва да опитам два или три раждания.
При раждането ми беше дадена задача, може би като наказание за това, че съм се родил, може би, или просто така, без видима причина, защото не ме харесват, но аз забравих за това.
И гласът каза: Почини си и отново ще започна да говоря истината, с удвоена енергия.
Мълчание, но какво мълчание! Прекрасно е разбира се да мълчиш, но е необходимо да си даваш сметка, как именно мълчиш. Аз слушах. А можеше и да говоря със същият успех. Каква свобода!
Да, надеждата присъства, отново присъства, надеждата не свършва с теб, не се загубва, остава тук.
Аз единствено съм човек, а всичко останало е божествено.
Той постепенно ме промени, превръщайки го в това, което искаше да види.
Може би, в мен е вродено знанието, освен знанието за добро и зло?
С една дума, виждам само това, което се случва точно пред мен, виждам само това, което се случва точно до мен, това, което виждам най-добре, аз виждам лошо.
Лоша мания - когато нещо се случи, да се опита да разбере причината.
Дори адът, въпреки че е вечен, произхожда от бунта на Луцифер и затова е допустимо, в светлината на тази далечна аналогия, да се предположи, че аз съм винаги тук, но не винаги съм бил тук.
Харесва ми да мисля, че заемам центъра, въпреки че това е много съмнително.
Но аргументацията не трябва да се прекъсва, и за да се продължи, те прибягват до неясноти, до реторика.
Аз не дължа своето съществуване на никого, тези мрачни отражения не са от онези, които осветяват или изгарят.
...атмосферата на Земята смекчава блясъка на Слънцето.
И тогава една слаба въздишка на удовлетворение съживява отдавна остарели желания, а в един тих свят се ражда шепот, любезно упрекващ за твърде късно отчаяние. Последната дума, последното напътствие.
Аз съм толкова добър човек, дълбоко в себе си, толкова добър, как стана така, че никой не забеляза това?
...да гледаш и едновременно с това да мислиш е невъзможно.
Не отричам, че нямах желание да напускам леглото.
Говорих тихо през целия си живот и вървях в мълчание като човек, който няма какво да каже и няма къде да отиде и следователно няма нужда да бъде чут и видян.
...понеже непроменените причини предизвикват непроменени следствия.
Когато, например, вие умирате, смъртта идва твърде късно, вие сте чакали твърде дълго, вие сте недостатъчно живи, за да умрете.
За да кажем истината, понятията за грях и наказание се намесват в съзнанието му, като понятията за причина и следствие, често объркани в умовете на тези, които все още мислят.
Целият ми живот не е нищо друго освен верига или по-скоро поредица от местни явления, които са безрезултатни.
Какво може да го промени до такава степен? Живот, може би, търсене на любов, храна, бягство от бойци за справедливост.
Всяко дърво вика по свой собствен начин, а когато няма вятър, всеки шепне по свой собствен начин.
Между мен и небето - стъкло, мръсно от многогодишна мръсотия.
Има много форми, в които неизменното търсят почивка от безформеността си.
Реалният живот не толерира такъв излишък от подробности. Дяволът е в подробностите.
Опитах се да живея, без да разбера какво е това. Може би съм живял, без да го знам.
...и беше потиснат, живееше сляпо, в този луд свят, заобиколен от непознати.
Сапо обичаше природата, интересуваше се. Това е ужасно.
...на мен ще ми бъде по-леко да се примиря със светът, който не е осквернен от моето присъствие.
Цифрите, маршируващи в неговото съзнание, бяха облечени в цветове и форми.
На него му харесваше аритметиката, но не му харесваше, как я преподават.
Не съм чувал зовът на плътта и кръвта.
По това време видях всичко около мен някак смътно. Тогава живеех като в сън, но очите ми бяха отворени.
Милосърдни боже, какви полуистини! Не е важно. Настъпи време за игра.
Твърде дълго не знаех къде отивам, но винаги знаех, че ще пристигна, знаех, че краят на дългото пътуване в тъмното ще приключи.
Хората и неодушевените предмети не искат нищо друго, само да играят, както и някои животни.
Вече не отговарям на въпроси, и ще се постарая да не си ги задавам на себе си.
Да обещая да остана неутрален и инертен, съвсем не е трудно.
...изяществото на формите вече не ме привлича.
Скоро, въпреки всички, аз ще умра накрая съвсем.
Мълчанието беше пълно. Във всеки случай, дълбоко.
Опитах се да си спомня името на растение, което расте от семето на обесения човек и стене, когато го изтръгнат.
Струваше ми се, че виждам как остарявам със скоростта на пеперуда еднодневка.
Намирането на клиент е далеч не най-важната част от работата ми.
А гневът е разкош, който аз не мога да си позволя.
Колко рядко пребивава човек в съгласие със самият себе си, Боже мой.
В живота има нещо по-важно, от точността, а именно деликатността.
- Колко е приятно понякога да се смееш... Животните никога не се смеят, - каза той.
Да, честно казано, мислите ми за смъртта бяха толкова объркани, че понякога се чудя, какво ще стане, ако смъртта е още по-лоша от живота?
От време на време срещате такива явления, които трябва да приемете с неизменността на аксиомите, неизвестно защо.
И не ми говори за звездите, не ги виждам добре и не мога да ги чета, въпреки миналите ми изследвания по астрономия.
Всъщност, моето бодърстване с малко се различава от съня.
Да, имаше моменти, когато забравих не само кой съм, но и че съществувам, забравих да съществувам.
И все пак не работя за пари. Но тогава за какво? Не знам. Всъщност не знам много. Например за смъртта на майка ми.
Аз греша, следователно съществувам.
Тогава още ми причиняваше болка, ако не разбирам нещо.
Леглото ми е самотно без мен.
Още малко - и всичко ще изчезне, отново ще останем сами, като пръст в тази дупка.
Ако има справедливост в този свят, тогава ще бъда погребан жив, изгубил всякакво търпение.
В инерцията на нещата има нещо, от което може буквално да се полудее.
Не обичам животните. Любопитното е, че не обичам хората и не обичам животните. Колкото до Бога, той започва да предизвиква в мен отвращение.
Да, от момента, в който знаеш защо, всичко става лесно, сякаш на магия.
Наистина, каза той, тя умираше, но всичко останало и беше наред.
Разбира се, мълча, но това не означава, че не съм тук. Страданията ми продължават.
Не ми обръщайте внимание. Всички знаят, че аз просто не съществувам.
Що се отнася до детайлите, ако те са толкова важни, тогава не се отчайвайте, в крайна сметка, имате късмет да почукате на правилната врата по правилния начин.
Съгласието идва заедно със забрава.
Създаде се впечатление, че те черпеха сили от перспективите на своето безсилие.
Краткостта е толкова бавна, колкото катафалка, и толкова дълга, колкото последната закуска, на осъденият на смърт.
Нейното упорито желание да го промени доведе само до окончателната загуба на него - за което той многократно предупреждаваше.
Всички ние тук чакаме Годо.
...във всичкия този ужасен хаос, едно нещо е ясно: чакаме Годо да дойде.
Да и съществува ли някаква неестествена смърт, не се ли явява всяка смърт дар от природата и внезапна, и така да се каже, дългоочаквана?
Фактът, че ние възприемахме себе си като членове на някаква огромна тайна организация, несъмнено произтича от присъщото чувство, че съучастието осветява провалите.
Повторенията винаги са имали отчайващо въздействие върху мен, но животът сякаш се състои само от повторения, а ако и смъртта е някакво повторение, не бих се изненадал.
И казах, с възхищение, ето нещо, което бих могъл да изследвам през целия си живот и никога да не разбера.
По същия начин, образът на вярата в Бога, говорейки с цялата скромност, понякога се губи след период на особено ревностно почитане.
Да не говорим лошо за нашата епоха, понеже тя не е по-лоша от предишните.
Има неща, които ние навярно никога няма да узнаем.
Който доброволно е изгубил това, което е трябвало да обича, в мъката си губи това което обича.
Каквото е изгубено, то е изгубено.
Мъртвото море беше бледосиньо. Само като го погледнах, почувствах жажда.
Навикът е гръмоотвод на съществуването.
Независимо от предмета, нашата жажда за притежание по определение е неутолима.
XX век | Ирландия | поети | романисти | писатели | драматурзи | Нобелова награда литература |
Ирландия поети | Ирландия романисти | Ирландия писатели | Ирландия драматурзи | Ирландия XX век | поети XX век | романисти XX век | писатели XX век | драматурзи XX век
Коментар #1 от: 22-12-2020, 18:16:08