Вие сте в сайта за мисли, афоризми, латински сентенции, тестове, хумор, биографии и други интересни неща

«Човек натиска един бутон, и живота избликва в дома му. Може ли такъв живот да го направи духовно зрял? Съвсем не. Целият сват е станал за него играчка. Няма нищо удивително в това, че той се държи, като дете.»

А какво да кажем за онова странно съоръжение, което носи назваието „СУПЕР-ДОЛ“? Ако това е кукла и ако куклите са неща, предназначени за игра на дечица, то питам се: що за „дечица“ са тези, които намират утеха в съоръжението „СУПЕР-ДОЛ“?

Някой твърдеше, че сексът си е секс, но извратеностите дори намат нищо общо със секса, макар да го съпътствуват. Извратеността е висша еманация на ОТЧУЖДЕНИЕТО (във философския смисъл на тази дума). Извратеността отпраща винаги на „погрешен адрес“: човек с друг човек от същия пол, човек с домашно животно, човек с растение (например с дърво — стар дъб с хралупи…), човек с изображението си върху водната повърхност на езеро и т.н.

Всички тези отклонения говорят за потребността на човека да НЕ общува полово с друго човешко същество, което — априори се подразбира — е от противоположния пол. Това е интерес на човека към нещо, което той си представя като НЕОДУШЕВЕН ОБЕКТ.

Но това вече не е игра. Играта винаги става между СУБЕКТИ, а не между субект и обект. Между СУБЕКТ и ОБЕКТ може да има само МОДЕЛИ на отношения, които се пратикуват единствено от децата до определена възраст, за които обектите — КУКЛИ — са персонифицирани нематериални (неодушевени) заместители на истинските отношения, до които ще се стигне по-късно: когато бившото дете се озове в определено ниво на зрялост.

"Животните играят точно така, както и хората." Това е абсолютно вярно и е една от най-важните констатации на Хьойзинха в изследването му "Homo Ludens".

Лично съм наблюдавал животни, които играят - съвсем по човешки - и то не защото въображението ми ме е подвело, та да виждам в поведението на безсловесните създания човешки елементи, а защото техните действия очевидно са бивали продиктувани от ясен и целенасочен план, повече второсигнален и волеви, отколкото инстинктивен.

Веднъж през юни се бяхме изкачили с мой приятел - местен човек от Банско - в подстъпите към Кутело. Стояхме по тревистите склонове от отсрещната страна на Църномогилския чал, под "Дуниното куче" и се любувахме на назъбената стена на Кончето. Почти от челото на Кутело, надолу по северния му склон, едно обширно пространство беше покрито с колосална пряспа, която едва ли щеше да се стопи и до обичайния първи сняг през август. И изведнъж в горния край на пряспата забелязахме някакво странно раздвижване. Нима имаше хора по това време там? И какво ли биха правили на това място? Там няма нищо интересно за катерене, а пък и пътят на обикновените туристи минава доста по-встрани, от другата страна на Кутело, през Кончето... Извадих бинокъла и се запревивах от смях - това беше стадо от двадесетина диви кози, които се движеха една след друга - "в индианска нишка" - към една точно определена ледена площадка, издадена над пряспата. Още по-смешно стана, когато козите взеха една по една да застават на площадката, да сядат на снега и, вдигнали встрани задните си крака, да се пързалят "на задни бутове" с бясна скорост надолу по снежното поле. След като и двадесетте кози се изпързаляха и стигнаха до тревните туфи на Църномогилския чал, обсипани в този сезон с дребни еделвайси, те застанаха отново в установената от някакви техни си правила редица и с бодра крачка се отправиха отново нагоре - за поредното спускане.

Стояхме два часа с моя приятел и наблюдавахме веселата им пързалка. Докато бяхме там се спуснаха още три пъти. Понеже ни чакаше път, не дочакахме играта им да свърши, макар че интересът ни към животинската психология трябваше да ни наложи да пожертвуваме времето си до вечерта, за да видим докъде ще стигне всичко това. Козите видимо се занимаваха с нещо напълно безсмислено от гледна точка на инстинкта за оцеляването, който според нас, високомерните мислещи същества, би трябвало да е единствената движеща сила на животинския свят. Но те играеха! Играеха така, както играят децата, изживявайки всеки своята житейска роля, подчинена на правила, които нямат нищо общо с инстинктите, а с чисто духовния порив за ОРГАНЗАЦИЯ на действоята, за подчиняване на поведението на всеки индивид на някакви правила, които застават неизбежно в основата на едни недвусмислени СОЦИАЛНИ ОТНОШЕНИЯ. Касае се за структури, които общността на козите (респективно, другите представители на "зверското начало") налагат върху поведението на членовете си.

Следователно игровото поведение е социотворно.

Друг път ми се случи да вляза самият аз в игрови отношения с ято врани. Бях застанал на площада на едно провинциално градче с намерение да изям сандвича си. В миг около мен се образува полукръг от тридесетина врани. Реших да се позабавлявам - понеже имах няколко сандвича, реших да посветя излишната си храна на моите нови познайници. Започнах да късам малки залчета и да ги хвърлям в средата на полукръга, с неособено благородното намерение да предизвикам боричкане между враните, надявайки се, че ще възникне естествената за враните гюрултия. Нищо подобно! Когато хвърлих първото парченце вляб в полукръга, напред излезе една по-едра птица, но не клъвна трохата, а посочи с клюн враната, която стоеше най-отлявата страна на веригата. Посочената птица дойде до трохата, клъвна я и се върна на мястото си. Хвърлих следващото парченце и тогава враната-вожд посочи с клюн следващата врана, стояща непосредствено вдясно от първата. Действието се повтори. След това - отново така - и с третата врана. Това продължи, докато и последната врана получи пая си.

Аз реших да продължа да хвърлям трохи и тогава "вождът" - видимо леко очуден - зае отново поста си на разпределител. Забелязах, че през цялото време той най-себеотрицателно не се изкуши да клъвне някоя от трохите. Той беше "диригентът" на "оркестъра", а ясно беше, че не върви един диригент да грабне челото или контрабаса и да изсвири нещо, докато трябва да ръководи оркестъра си. Получаването на пая от всяка птица и този път се осъществи по същия организиран начин - цивилизовано и с достойнство. Накрая, задоволени, птиците взеха да се разотиват. Остана само вождът - сякаш искаше да ми изкаже благодарност. Беше ми останал още малко хляб и му го подадох. Едва тогава - когато неговите съплеменници не бяха наоколо - той бавно и с достойнство се приближи и клъвна полагащото му се парче. След това се оттегли със сдържана походка. Интересно беше, че това ято нито за миг не изпита някакъв страх от мен, въпреки че на наяколко пъти ставах и се разхождах между враните.

Кагато разказах тази история на най-различни хора, повечето не ми повярваха, но имаше един-двама любители на птиците, които изразиха мнение, че това, което говоря, е напълно възможно. Някой дори прокара интересна хипотеза. Той допусна, че тези птици са били опитомени. Бих приел това за задоволително обяснение, ако не беше техническата трудност (ако не и невзможност), да се подложи на опитомяване цяло ято вкупом. По принцип, враните са изключително интелигентни, но все пак опитомяването дава плодове само при занимания само с една птица индивидуално.

Но защо не допуснем и нещо друго? У птиците от ятото един ден се поражда "игрова страст", която ги увлича и това им позволява да изработят в рамките на своето общество правила на поведение, което - погледнато отстрани - да ни кара да го идентифицираме със социалното поведение на едно структурирано традиционно човешко общество.

Не е ли това самото послание на Хьойзинха, който иска да ни накара да мислим, че за да стане човекът мислещо същество, той е трябвало преди това да заиграе разни игри, които да наложат регулиращите правила, призвани да потиснат първосигналния инстинкт за "боричкане" и "доказване на приоритетите"?