Начало » Мисли » Йенс Кристиан Грьондал

Йенс Кристиан Грьондал

(дат. Jens Christian Grøndahl) (1959)
датски писател

Понякога си мисля, че правиш снимки, вместо да виждаш, забравяш да гледаш в нетърпението си да схванеш видяното, да го уловиш с времето. Ти отсъстваш от собствените си снимки, не само защото си ги направил сам, но и защото издаваш моментите, които искаш да спасиш от забравата.

Как можем да се размекваме толкова по поводи, предопределени не от чувствата ни, а от безсъдържателните дати на календара?

Тя ме бе увлякла в сфера на безгрижна лекота и дори най-сивите дни никога не бяха грозни или смразяващи с тяхната неизбежна тривиалност. С всичките си дежурни повторения ежедневният живот се бе превърнал в ефирно и вибриращо съществуване, изпълнено с рутинни дейности, въртящи се в кръг, задвижвани от топлотата помежду ни.

Мислех, че времето не е само река, а река, която непрекъснато прекъсва бреговете си, така че трябва да избягате от нея, тъй като тя покрива всичко зад гърба ви, бягайте в бъдещето, с празни ръце, лишени от власт, тъй като реката заличава стъпките ви с всяка крачка, която правите, всеки път, когато преминавате от един момент в следващия.

Ние, които вече не сме обичани, трябва да избираме между отмъщението и разбирането...

Някои мечти са толкова детайлни и правдоподобни, че продължаваш да ги лелееш дори след като си се събудил от унеса.

Нашите самотни, сиви майки станаха посетители на свят, в който нямаха никакво участие.

Промяната не ознаменуваше нова посока, тя се извършваше в телата и умовете ни. Бавно и неусетно се разгръщаше от монотонните спирали на повторението...

Фанатичното ми обожание е било оскърбително, защото тя никога не би могла да се издигне до преувеличено съвършения образ в моето въображение.

Аз ли съм бил действително това, или съм бил изпаднал в шестмесечен пристъп на лудост, един последен бунтарски, неовладян жест, преди най-сетне да порасна?

Траурът е в мен. Това е безформена буца, която расте неудържимо. Което ме изпълва и изтласква от тялото ми, докато не трябва да си поема въздух. Никой мъж никога няма да разбере това, докато един ден той самият не загуби някого, някой, който му е бил скъп и който изпитва натиск. Тази безформена, нарастваща маса, образувана от скръб. Не, вярно е, вече не си себе си.

Говорихме си за специалните, макар и лишени от събития моменти, когато внезапно несъзнателно и непреднамерено движение, светлината, падаща върху него, и сянката, която то очертава за миг, се обединяват по загадъчен начин с погледа ти, като че движението произлиза от очите, които го следят.

Не можех да я зърна, защото бе навсякъде.

Не се ли дължало всичко на времето? На времето и на отегчението?

В един момент, докато седях с него, вече нямаше какво да чувствам. Разбрах го по-късно. Той не усещаше докосването ми, сякаш аз бях тази, който изведнъж отсъстваше. Отсъствието му се чувстваше като бучка, растяща в мен, карайки ме да се задуша.

Нежността присъстваше в начина, по който устата и кожата някак приканваха моите устни и ръце, присъстваше и в познатата дългогодишна близост, в навика просто да лежим и да дишаме един до друг, докато навън се мръква. Тази нежност властваше самоволно и си пробиваше път, независимо какво си мислех в момента за нея, за нас. Дланите ми познаваха всяка хлътнатина и издатина по тялото, като че през годините взаимно се бяха моделирали – нейното тяло и моите ръце, нейните ръце и моето тяло.

Моите преживявания са преживявания с невежество, с неговата бездна и никога няма да открия колко неща все още не знам и колко са само неща, в които съм вярвал.

Възможно ли бе да не съм щастлив?

Ако гледате на книгите като на бягство от реалността, правите грешка. Чрез книгите разбирате; техният език ясно показва какво е възможно.

Ако не можете да кажете да, вече сте казали не.

Не бива да мислиш толкова много за миналото... Поглеждайки назад, ти дава само схванат врат.

Няма нищо подобно на конфликт, който да свърши трудната работа вместо вас. Това е подценено лекарство, страхливи като нас, но прави всичко толкова по-лесно.

Ала все пак трябва да има толкова много друго, толкова много повече в едно човешко създание от онова, което е разказано и което въобще подлежи на разказване.

Щастието ми не бе тъй театрално, беше по-търпеливо, по-дискретно.

Подценяваме силата на навика, докато сме млади, и подценяваме благодатта му.

Устройваше ме чудесно да седя там, непознат сред непознати, в покой сред небостъргачите, за четвърт или половин час с изключена бдителност. Да седиш така – свалил гарда, отпуснат, със затворени очи насред Манхатън – беше своеобразно разголване.

Не само банята му беше кафява, изведнъж и аз се почувствах кафяв отвътре.

Животът не е само за децата. Има толкова много от тях, повече, отколкото възрастните по света могат да направят щастливи.

Мобилните телефони живеят собствения си живот, или по-скоро ние живеем техния живот.

Астрид като цяло е много снизходителна към хората, глупостите се отразяват от нея, блъскайки се в приятелската й усмивка и въпреки това никога не знаеш какво мисли за себе си.

Рядко се появявам на снимките, тъй като направих повечето от тях сам и често ми се струваше, че по някакъв начин улавям собственото си отсъствие на снимките.

Има въпроси, които трябва да бъдат зададени в точното време, а понякога този шанс се появява само веднъж. Не попитах навреме - и шансът беше загубен.

Децата познават родителите си много по-добре, отколкото родителите познават децата си.

Вече можех да си представя подробностите за съществуването си без нея, въпреки че досега не бях напълно сигурен във възможността за такава перспектива.

Хората се целуват едни други, защото не знаят какво друго да правят.

Събитията сами по себе си не означават нищо, те са безтегловни като всичко, което никога не се случва и никога не става нищо.

По някаква причина хората стават сантиментални в определени моменти, не по заповед на сърцето, а просто се подчиняват на напълно безсмислени определени дати в календара.

Сега стаите на празния ни апартамент се превърнаха в пространство, което трябваше или да преодолеем по пътя един към друг, или да му позволим да ни раздели.

Да си спомняш как си бил, когато си бил млад, е като да си спомниш чифт обувки, които някога си носил, чифт стари, износени обувки, които са били изхвърлени на сметището отдавна.

Така тя продължава да ходи, сякаш е писмо, не изпратено от никого и не предназначено за никакъв адресат, писмо до всички и до всеки, което непрекъснато се отпечатва и постоянно се запечатва, докато някой не може да прочете написаното в него.

Първите ни години бяха сякаш пропаст в безнадеждността на времето и си спомням тогавашното си чувство, сякаш след дълго лутане сред дърветата в дълбока гора по едва забележими, обрасли пътеки най-накрая излязох на светлина и отново видях небето.

Обещах си, че никога повече няма да обичам напразно и повече няма да стоя с широко отворени чувства, като военноинвалид, парадиращ наоколо с медалите си за храброст, получени във война, която никой не помни.

В кратките, бързи моменти между будност и сън се чудех дали любовта ми към Астрид е толкова безоблачна, че най-накрая се научих да обичам истински или просто защото не се бях научил да обичам толкова много.

Докато се опитвам да изтъка модела на моята история, все повече ми идва на ум колко много в живота остава неизказано, скрито в сенките. Как се оформя? В кой момент животът би могъл да протече по различен начин?

... но там, в Амстердам, тя беше само моя и наистина изглеждаше забравила, че има и други освен мен. Сякаш се беше освободила от съществуването си като мрачен, разпуснат и изгубен ангел на любовта, способен да накара зрелите мъже да вият към Луната.

Любовта с Инес беше битка, която не се виждаше край, необуздан, неукротим изблик на ярост, сякаш искаше да ме завлече в бездната и да отлети с мен в празнотата, преплитайки тялото ми по време на това безкрайно, шеметно падане.

Бъдещето няма очертания, толкова е далечно и несигурно, че единственото, за което все още може да се спекулира, е къде ще отидете на почивка през лятото.

Всъщност тя самата знае своите слабости, но понякога започваш да ги разбираш по-добре, когато някой друг ти разкаже за тях. Единственото жалко е, че тя няма да може да използва критиките ми много често.

Тя кара бързо, всъщност дори има някакво безразсъдство, присъщо на нея, но държи волана със същата увереност, с която контролира в кухнята с остро заточени ножове.

Мисълта, че се намираме в един и същи град, го превърна в опасна зона, където както отсъствието й, така и рискът от внезапното й появяване от време на време причиняваха незабавна болка, сякаш непозната ръка на някого стискаше дробовете и стомаха ми.

Но мисълта, че освен нашия съвместен живот, тя може да има свой таен живот, по някаква причина, изобщо не ме плашеше. Напротив, той имаше някакъв собствен чар, тъй като хвърляше сянка на мистерия върху това, което ми се струваше ясно и утвърдено от години.

Вече беше облечена с обичайната си елегантност и както винаги в нещо тъмно синьо. В нейната елегантност има известна сдържаност и скромност. Любимите й цветове са морски, черно -бял и никога не носи високи токчета. Тя няма нужда от това.

Всеки етап изтрива предишния от паметта, така че беше с нас и с децата, а останаха само снимки и нашият ненадежден спомен. Продължавайки да се променяме, рядко се замисляхме за това и дори тогава основно забелязвахме случващото се с нас, но не мислехме за факта, че годините ни влачат и ни отвеждат все по-напред през живота.

Все още не можем да си представим, че промяната идва, и не придаваме значение на факта, че много скоро нашето минало ще бъде по-дълго от нашето бъдеще.

Понякога ми се струва, че напразно хората правят снимки, вместо просто да гледат: в края на краищата, в ревността си да уловят момент, те забравят да запазят видимото в себе си, да го уловят в течение на времето.

Всичко това е далеч в миналото, децата толкова бързат да пораснат, сякаш детството вече не минава бързо и дори снимките не могат да спрат времето.

Очите ни са само малки тъмни петънца в равнината на замръзнал момент, в смесица от цветове и сенки, отражения на всичко, което е било преди и което ще дойде по-късно: спомени, несигурност, забрава и пламенни надежди.

...децата толкова бързат да пораснат, сякаш детството така или иначе не минава бързо и дори снимките не са в състояние да спрат времето. Напротив, те ясно напомнят колко отдавна е било...



XX век | XXI век | Дания | писатели |
Дания писатели | Дания XX век | Дания XXI век | писатели XX век | писатели XXI век

Добави коментар

Режим на клавиатурата: ENG
Обратно горе