Начало » Мисли » Цруя Шалев
Цруя Шалев
(1959)
израелска писателка
Когато обичаш някого, чувстваш болката му.
Пак си го пропуснал, пак си сгрешил, мислил си, че имаш време, мислил си, че дори някой, чиито дни са преброени, ще те чака. Такъв човек си, дремеш, докато ти минават повече възможности (...)
Адаптирам се към странстванията на Гили, странстванията на Мая и странстванията на Йотам, това са номадските племена на модерната епоха, деца на развод, които прекарват стадата си играчки в обедните часове от една къща в друга, от майка на баща и обратно.
Винаги съм смятала, че най-показателният символ за семеен живот, най-ценното му преимущество, е да можеш да извикаш от банята "подай ми кърпата" и да знаеш, че този вик има силата да накара някой друг да остави леглото, да стане от стола или да спре тайното ровене в тефтера ти, да иде до гардероба, а от там до банята, и всичко това като по чудо само с една дума.
Абе за кого се взима тоя? Изсмукваше ми енергията, времето, волята, господстваше над живота ми, без нищо да ми дава в замяна, като изключим лукса да ме гледа лишена от енергия, време и воля, и дори това той вършеше с перфектно безразличие, все едно че ми правеше невероятна услуга, позволявайки ми да прахосвам живота си за него.
Когато двама души, предназначени един за друг, откажат да приемат призванието си, те се обричат на живот, пълен с омраза и обвинения и всеки е виновен за пропуснатата възможност.
Както изглежда, настъпил е сезонът на цъфтежа на книгите, едновременно с цитрусите, макар този цъфтеж да беше по-малко забележим и някак по-спокоен, по-уталожен. Вдишвам познатата миризма, която ми напомня за скъпоценната книга, с която научният ръководител на моята дисертация ми беше услужил, и внезапно осъзнавам, че се намирам точно пред неговата къща, тук прекарва той тихо и кротко дните си, прелиствайки ту една, ту друга книга. Изгарях от желание да се покатеря на прозореца и да седна между книгите му; щях да ги натрупам на камари върху масата и да положа върху тях трескавата си изстрадала глава, после нещо засенчва прозореца - пуснаха завесата, край на представлението.
...ако отдаваш прекалено много внимание на миналото, пренебрегваш настоящето.
Горката ми майка, горката ми майка, и после горкият ми татко, горкият ми татко, горкият ми татко, и горкият ми, горкият ми, горкият ми Йони, повтарям си така поне стотина пъти.
(...) колко глупаво е да се надяваш, че ако един човек те разочарова, друг ще ти направи приятни изненади, колко глупаво е да се надяваш изобщо.
Как може да бъде по-лесно да говориш с непознат (...) и това без съмнение е най-честият и най-отвратителният парадокс на живота на двама, че се сближаваме, за да се отдалечаваме.
Да, момичета, казваше им тя, докато седяха в офиса й около голямата маса в заседателната зала, аз също бях млада и уморена, а сега, поглеждайки назад, това изглежда плашещо скучно. Ние сами причиняваме неуспехите си отново и отново, това е, за да докажем колко много можем да се изправим, колко можем да поемем на плещите си, още едно дете, още една работа, още един заем за къщата, смешни Сизифи, каквито сме.
Когато ни ударят, очакваме този, който ни е ударил, да признае болката, която ни е причинил и да признае отговорността и вината, която носи към нас. Ние, унизените от удара, ще чакаме онзи, който ни е ударил, да се смири пред нас и да ни помоли да му простим, и най-вече ще искаме да вярваме, че в неговата личност наистина е станала голяма промяна, толкова голяма че не трябва да се страхуваме, че ще ни удари отново.
Толкова много болки и чувствителност, рани и белези създават интимност, че всеки страх става твърде нежен за обективна, сериозна дискусия (...).
Началото на прошката - като процес, в който и двете страни участват равнопоставено - е самото разпознаване на болката, причинена както на нас, така и на другия, това е способността да видим гледната точка на другия заедно със собствената си гледна точка. В началото на прошката е скромността, която ви позволява да видите другия като независим и специален субект, а не като резултат от нашата воля и действия. Задължение е да си помагаме взаимно за избягване на по-нататъшни удари, осъзнавайки, че истинска промяна може да бъде постигната само чрез сътрудничество.
(...) защото животът с жена, която почти умря от любов, е игра, в която сам си противник и в никакъв случай не е игра, която играеш в своя полза.
Това е точно голямата измама, чрез която човечеството оцелява, лъжата, предназначена да скрие от хората факта, че е по-лесно да пуснеш нещо, отколкото да го задържиш, но в момента, в който го разбереш, е като да се промъкнеш отхапете от ябълката на дървото на познанието, откривате ужасния вкус на безсмислието и оттам нататък няма връщане назад. Защото няма смисъл да ядеш и няма смисъл да пиеш, няма смисъл да се миеш и няма смисъл да се обличаш, и няма смисъл да напускаш къщата и няма смисъл да се връщаш, и няма смисъл има смисъл да работиш и няма смисъл да учиш, няма смисъл да се жениш и няма смисъл да раждаш.
За първи път й хрумва, че и тя е била поробена през всичките тези години, поробена от жесток тиранин, нейното минало, което е хвърлило своята дълга и горчива сянка върху целия й живот.
Всеки, който греши, знае предварително, че ще сгреши, просто не може да се спре. Изненадата може би е реакция на размера на грешката, а не на факта на нейното съществуване.
Краката я болят и тя трябва да седне, но претъпканите кафенета я плашат, всичко приятно през деня е станало заплашително през нощта и тя завива от главната улица в странична улица и влиза в един от дворовете, трябва да намери подслон, тя не принадлежи на това място, тя е обременена от мъката от миналото и страха от бъдещето, също като родния си град.
(...) но няколко дни по-късно той престана да се тревожи за този въпрос, защото тревогите не могат да бъдат непрекъснати, ние винаги се занимаваме само с най-спешните и настоящи грижи, ходим по света с огромен паяк на главата си и ние не знаем, че е там.
В продължение на години съм се питала дали този унил възрастен човек със свеж и весел глас е щастлив или тъжен, млад или стар, дали трябва да го жаля или да му завиждам, и от много задаване на въпроси така и не ми остана време да го обикна...
Но как да поправим минало, което не познаваш, не ти ли стига, че не познаваш бъдещето си, ами трябва да се примиряваш и с неизвестно минало...
Интересно, че и двамата могат да бъдат определени като мъже, размишлявах си аз, защото не приличаха на хора от един и същи пол; странно наистина, че пред човека има само една алтернатива, или мъж, или жена, както: каже или чай, докато действителността е толкова сложна...
Шофьорът на таксито беше прав: можеш да обичаш двама мъже едновременно, дори е по-лесно, защото така постигаш душевно равновесие, едната любов допълва другата и не е толкова страшно.
Как да изоставиш мъж, който толкова много те обича. Ами твоята любов, казвам си, какво ще правиш с нея, трябва да заприличам на оная жена от легендата, чиито чувства можем само да гадаем по действията й.
Любовта има много лица, понякога е напълно откъсната от живота, като хвърчило без връв, знаеш, че той се носи във въздуха, но няма да се опиташ да го задържиш, за да не пропуснеш други неща, по-важно за вас.
Само в нейната памет ще цъфтят отново дивите цветя, но ако такова щастие някога е минало през живота й, тогава това щастие може да се върне един ден, може би дори днес, и тя поклаща глава, така е свикнала да посяга към празно място, пръстите си винаги са се губили в дълбините на празния джоб на живота й, а сега тя бръкна в другия джоб и този е пълен с очи.
...бракът е нещо второстепенно, може да си сам и да си затворен, може да си женен и да си свободен, въпросът е да знаеш защо се жениш, какво мотивира избора ти, начина, по който живееш...
Слизам по тясното стълбище изключително бавно, олюлявам се несигурно, като малко дете, което прави първите си стъпки, но без победоносните викове, изведнъж ми проблясва една мисъл. Осъзнавам, че не виждам нищо, въпреки силната следобедна светлина, ужасена, без да обръщам внимание на пчелите, сядам върху едно стъпало, с глава между коленете, очите затворени, имам усещането, че потъвам; какво направи, какво правиш, какво ще правиш; все едно спрягах глагола в час по граматика...
Аяла, животът ме отвращава, признавам ѝ аз на прага. Не говори така, ако не искаш животът да се отврати от теб, и ме притиска майчински към себе си.
Там, при първата ми къща, там, където живеех като бях малка. Знам, че имаше чакали, но все пек ми е трудно да повярвам. Имам чувството, че е чиста измислица, че предишният ми живот е чиста измислица. Знам, че е съществувал, но не вярвам, че е съществувал. Не мога да си представя, че съм виждала родителите си всеки ден, че сме се хранили на голямата маса, ние тримата, че винаги за всяко нещо е трябвало да им искам разрешение, с една дума, че сме били семейство.
...беше толкова комично, че се разсмях, и се смях, докато не си спомних, че беше тъжно.
Тя го чака, както той поиска, и дори той да не е поискал, тя чака и може би не него, а миналото, което отчасти беше и негово, защото сега й се струва, че нито едно дело, което той е направил оттогава и никакво преживяване, което е преживял оттогава, и никакво чувство, което е изпитвал оттогава, не е успяло да бъде над това минало.
Да знаехме да обичаме толкова, колкото умеем да се ядосваме, да правим добро, колкото умеем да се караме, да се утешаваме и утешаваме взаимно, колкото умеем да се измъчваме и измъчваме. Изглежда, че с годините способността за доставяне на удоволствие се изражда. Това зависи ли от възрастта ни или от продължителността на връзката?
Защото какво е любовта, ако не желанието да разкажеш на любимия за всичко, което ти се случва, за всяко малко нещо? Разказвай и се надявай, че когато думите от твоята уста потекат по невидими въздушни пътеки към ушите на любимия човек, той ще те разбере. Разберете и не съдете.
XX век | XXI век | Израел | писатели |
Израел писатели | Израел XX век | Израел XXI век | писатели XX век | писатели XXI век