Начало » Мисли » Уолтър Скот

Уолтър Скот

Сър Уолтър Скот (Sir Walter Scott) (1771-1832)
английски поет, драматург и романист

Не мога да кажа каква е истината, аз разказвам приказката такава, каквато ми е била обяснена.

Смъртта - последен сън? Не - последното пробуждане.

Времето и прилива никога не чакат.

Ако хората не се научат да си помагат един на друг, то човешкият род ще изчезне от лицето на Земята.

В живота няма нищо по-добро от собственият опит.

Звучна мисъл, честно сърце и смирен дух - това са трите най-добри пътеводителя през времето към вечността.

Котките са мистериозен вид - през умовете им минава повече, отколкото си мислим, че знаем.

Надеждата е най-светла, когато се ражда от страховете.

Бедата на тези които пишат бързо, се състои в това, че не могат да пишат кратко.

Учете децата си на поезия - тя отваря ума, придава грация на мъдростта и води до героични добродетели.

От всички пороци, пиенето е най-несъвместим с величието.

Успехът или провалът в бизнеса е причинен повече от мисловното отношение отколкото от мисловният капацитет.

Успехът - да поддържаш ума буден а желанието заспало.

Ако едно дърво не е родило цвят през пролетта, напразно ще търсиш плод през есента.

Истинската доблест се съдържа в това не да бъдеш безчувствен към опасността, а да бъдеш бърз, за да се изправиш срещу нея и да я обезоръжиш.



XVIII век | XIX век | Англия | поети | драматурзи | романисти |
Англия поети | Англия драматурзи | Англия романисти | Англия XVIII век | Англия XIX век | поети XVIII век | поети XIX век | драматурзи XVIII век | драматурзи XIX век | романисти XVIII век | романисти XIX век

Кин Войло
Неизживяно средновековие
Коментар #1 от: 08-12-2013, 21:34:07
"Истинската доблест се съдържа в това
не да бъдеш безчувствен към опасността,
а бързо да се изправиш срещу нея
и да я обезоръжиш."


В глава 26-та на "Роб Рой" от Уолтър Скот можем да прочетем следното също така интересно разсъждение:

"Не ми разправяйте за чест — аз разбирам само от добро име.
Честта е убиец, който пролива кръв и прави скандали по улиците;
а доброто име е честен и порядъчен човек,
който си седи в къщи и си гледа работата."

Важно е да се обърне внимание на този цитат, защото ние, българите, култивирахме у себе си в течение на по-голямата част от 20-ия век твърде много честолюбие (т.е. твърде много тревога да не би да ни бъде накърнена честта), докато през отминалите времена за българина беше важно преди всичко да създава впечатление за порядъчност (или както се пее в народната песен: "...сакън дума да не стане, дума да не излезе, в село да се не разчуе!...").

В грижата за съхранене на честта има нещо величаво и трагично, макар в крайна сметка последствията от една битка за запазване на достойнството почти винаги се оказват повод за горчиво съжаление и за още по-горчиво съчувствие. През Средновековието, когато се изковават представите за аристократичността на висшите класи, честта е основният признак, по който се оценява един благородник. Ако, след като ти хвърлят ръкавица в лицето, не хванеш меча и не го развъртиш, за да получиш възмездие и морално удовлетворение, то следва, че ти не си никакъв болярин, а си измекярин, лакей, слугинаж...

По-низшите класи — тези, които обработват земята, произвеждат занаятчийски изделия, или търгуват, — са далеч по-прагматични. Техните усилия се хвърлят в създаването на мита, че се касае за честни хора, на които може да се разчита при евентуална сделка.

Следователно, висшите класи, на които не им се налага да треперят за успеха на сделките си (защото са богати наследници, получаващи тлъсти ренти от феодалните си владения), могат да си позволят свободата и да похулиганствуват, да вдигнат скандал, да се сбият с този или онзи, да имат "разкрепостен" език, да бъдат арогантни... Докато на трудовите маси не им остава друго, освен "да внимават в картинката", на която следва да са се самоизобразили с богоугодни краски — дори и с цената на притворство или разиграване на комедии.

До Освобождението нашият народ се състоеше само от "трудови маси" и нищо повече. Дори и да се пазеше някакъв спомен за нявгашните ни царе и боляри, озарени от ореола на дворцовото достолепие, такива вече не съществуваха, защото се бяха оказали безмилостно изклани от поробителя. Ето защо, нашият народ векове наред живя с единствената грижа да пази доброто си име — доколкото положението му на "рая" допускаше изобщо да се говори зa нещо повече от елементарно оцеляване. Но цялата тази няколковековна ситуация премаза психически българите и по тази причина в момента на Освобождението нашият народ подсъзнателно схвана, че е един "народ с неизживяно средновековие".

...А когато един индивид или един народ не е изживял нещо, той винаги ще търси начин да го изживее докрай, да го "отработи" психически. Това е причината, поради която в края на 19-тия век българите проявиха качества, характерни за европейското население от преди 500 години — те просто бяха замръзнали в развитието си на точката, в която са били поробени.

Въпреки въжделенията на Левски за "чиста и свята република", народът ни беше поведен от своя "най-подходящ" за момента лидер — Стефан Стамболов — към авантюрата по възкресяването на монархическата мумия. Тази, както и ред други причини, карат и днес много българи да величаят Ст. Стамболов, въпреки натрапващата се несъстоятелност на политиката му. Така изобретената нескопосна българска монархия заработи на пълни обороти, за да репродуцира една отдавна забравена елитарна върхушка, която независимо от тромавостта и некултурността, дължаща се на петвековната летаргия, успя да изкристализира единствено в арогантността на един елит без всякакви морални устои.

Някои се опитват да ни убедят, че това са наследниците на алчната чорбаджийска прослойка от Турско, че те са тези, които не биха могли да не се превърнат в края на краищата във фашисткото котило, което ни отведе в обятията на Хитлер. Но и комунизмът след 9-ти септември 1944 г. повтори всичко по същата схема — този път про-болшевишкото котило се оказа също такъв псевдо-дворцов елит, какъвто беше и онзи при Кобургите. Този път той получи и специфично название — "партийно-правителствена номенклатура".

След метежа на 10 ноември 1989 г., организиран от "родните" ни Секретни служби под комбинирания аранжимент на американските, британските, немските, френски и кои ли още не разузнавателни централи и техните агентури, внедрени в лоното на "братското" КГБ, се получи нещо като синтез на болшевишката номенклатура с недоубитите остатъци от някогашния фашистки елит, както и с някои полуизгнили трупове, изровени от монархическото гробище на новата българска История.

Докато тези "крачещи мъртавци" все още дават признаци на някаква двигателна активност, ние едва ли бихме могли да правим планове за превъзмогване на идейните остатъци от душащото ни Средновековие.
Добави коментар

Режим на клавиатурата: ENG
Обратно горе