Начало » Мисли » Маргарет Мацантини

Маргарет Мацантини

(ит. Margaret Mazzantini) (1961)
италианска актриса и писателка

Но в края на краищата във всяка истинска радост се крие страх.

На света не са нужни мъченици, а справедливо разпределение на богатствата.

Сблъсквайки се с несправедливостта, ти или полудяваш или се затваряш в себе си.

Опустошеният човек е способен на всичко - и за поставен до стената, може да си признае убийство което не е извършил.

Жените не желаят да мислят за война. Те искат да проливат сълзи над чуждата любов.

Ние сме невидими за света, но не и за Бога.

Наранените кучета са най-злите.

Психиката е като затворено море, правещо свои вътрешни движения. Всеки път предлага нови начини за избавяне от трудностите.

Хората трябва да се разделят преди, да стигнат до границата.

Да спаси своят убиец може този който има любов към ближния. Но тук никой не е светия.

Тук няма нищо лошо, егоизмът е наша опора, той ни съпровожда навсякъде.

Любовта е невъзможно да се обясни. Тя е самотна, тя лъже сама себе си и си плаща за това.

- Никога не ми простиш, нали? - Бог няма да ни прости с теб...

Тук имаме война, а не хуманитарна катастрофа, трябва да се защитим. На нас са ни нужни автомати, а не тестени изделия!

Смелостта е приятелка със зараждащата се любов, старата любов винаги е малко страхлива.

Най-голямото страдание винаги носи това, което ти е особено скъпо - такъв е законът.

...истината живота толкова често изглежда смешна.

Заради сърдечните пориви си струва да се живее.

За нормалният живот не е необходимо да знаете истината на всяка цена.

Сега знам какво е изкуството... Това е Бог, който копнее за хората.

...любовта, която изглежда нелепа, понякога се оказва най-силната...

Подозирам, Анджела, че в сънищата си се наказваме и упрекваме себе си. И само много рядко се възнаграждаваме в тях.

Мислех, че той е още по-самотен от мен, защото мъжете, каквото и да казвате, по-остро от жените, се чувстват самотни.

Плачещите старци са страшна несправедливост. И по-голяма несправедливост на света не съществува.

Стиховете е невъзможно да се обяснят, те трябва да се почувстват.

Радостта не е мигновена, тя се разгръща във времето, тя е безметежна и бавна.

Средата на почивката винаги е криза, ненаситността на първите дни се заменя с умора.

Нас с тебе, дъще, сега ни разделя коридор, две врати и кома.

...времето живее съвсем не по тези закони, които му приписваме, и целият ни Живот може да се събере в един единствен миг.

Колко живи умират в тази война? Колко мъртви живеят на този свят?

Пропагандата създава историята.

Не е вярно, че ти осиновяваш дете. Ти осиновяваш болката на целия свят.

Всичко това са глупости, а глупостите винаги са малко трогателни.

Осемнадесетата годишнина донесе неприятности. Вито внезапно започна да се замисля над бъдещето си.

Самата тя прилича на море: същият ясен поглед, същото спокойствие, а вътре буря.

Децата са като трева, растат там, където трябва, където вятърът донесе семената.

Съдбата е като сърце,... заражда се заедно с нас, и няма смисъл да променяш пътя.

Ние не остаряваме ден след ден, ние остаряваме внезапно.

Ако плачем през цялото време, мъртвите си отиват от нас завинаги, а когато се смеете, те сякаш не умират.

- Как успяваш винаги да си толкова весел? - Много просто, мразя тъгата.

Тялото, Анджела, може да обича онова, което умът отхвърля?

Който те обича, съществува вечно, той е още преди да го срещнеш, той е пред теб.

Няма нищо лошо, егоизмът е нашата опора, тя ни съпровожда навсякъде.

Вода и сянка: това са боговете, които се покланят в пустинята.

Когато дойде любовта, законът може да почака.

Нито един народ, който е покорил друг народ, не може да се счита за невинен.

Често близките не искат да знаят какво става с теб, а приемат твоята лъжа за чиста монета.

Животът е труден сам по себе си, но оковите наложени на човек от обществото, са просто непоносими.

Изгоря покривът. Сега можете да погледнете луната.

Опасно е да стоиш на място, без да се преместиш нито един милиметър, когато всичко се срива.

Всяко западно общество се опира на миналите злодеяния, на колективната вина.

Тя е толкова уморена да бъде вечно права, като всички глупаци.

Винаги съм била сама, заложница на своите амбиции, и в нищо не преуспявах от край до край. Танцувах в тъмнината. Незавършеност, несбъднати мечти - в това беше моята беда.

Хората имат много причини да плачат, а погребението е отличен предлог.

То уважава силата на мислите и ето затова винаги ме целува по челото.

Морето е затворен свят. Свят в света. Със своите закони, със своята мощ.

Липсата на изненада ни дава увереност.

Обичах да казвам истината, в това има вкус, в това има дързост.

Животът е мръсна крушка, окачена от малка електрическа жичка. Единственият източник на нейната светлина е любовта.

Никой не мисли за бъдещето, всеки се интересува само от това как да живее сега. Дори цената да на унищожаването на родната му земя. Бедните не могат да мислят за бъдещето.

На нея и хареса дъждът в Триполи: силен и внезапен, като нейните чувства.

Да умреш е толкова несправедливо.

Природата е дух, който живее във вас и ви кара доброволно да преминете през себе си и през всички граници, които съществуват в този свят.

- Защо ме обичаш? - Заради това, че си себе си.

Ще скучая по теб цял живот.

...в неделя вечер е толкова естествено мислиш за смъртта.

Твърде слаба, за да живее, и твърде силна, за да умре.

Има нещо особено в мястото ти на раждане. Не всички знаят това, а само онзи, които са откъснати от мястото си на раждане.

Човешкият живот е като парцал, който винаги търка една и съща повърхност.

Мостовете свързват стъпките на хората, техните мисли, възлюбените се срещат в средата.

Тази война, толкова близо и толкова жестока, разпалва нездраво любопитство.

Да се опитаме да бъдем естествени, вече е поражение.

Който е способен да изтърпи е способен и да запомни.

Живота преминава и ние заедно с него.

Никога не можеш да влезеш в душите на другите хора и да се опитваш да разбереш откъде произтичат техните емоции.

Психиката, като закрито море, прави своите вътрешни движения. Предлага всеки път нови начини за избавяне от трудностите.

...безсмислено е да предполагате какво ще се случи, ако... Никога не знаете дали сте се спасили от смъртта или сте загубили реалния си живот.

...отчаянието ни прави по-човечни, но не ни учи да живеем.

...злото се събира, скупчва се заедно, страхливо е и не издържа на самотата. Той иска да го гледат.

Ние сме обречени да се раждаме отново и отново някъде в покрайнините на Вселената.

Случайни лица се отпечатват неизличимо и завинаги, а лицата на близки изведнъж се размазват и стават неразличими.

Във всеки град, ако търсите, винаги ще има място, напомнящо за война.

Искам всичко. Прегърни всяка улица, върви, без да гледаш назад, бавно, с изправен гръб. Войната вече я няма.

- Какво е смъртта, Диего? Той отговори без да мисли: - Река, която тече към извора си.

Всеки има забравено минало, което танцува зад гърба му.

Малки неща, безсмислени подробности... но те остават в паметта.

Войните започват тихо, в мирно време в покрайнините на града, докато спорите за поезията във вашите партита...

Какво ще стане после с всичкото това оръжие? Ще го използват на друга война.

Не, това тяло не предизвиква желание, освен това изглеждаше негостоприемно.

В тези моменти той я мразеше най-много. В тези моменти той осъзна, че го обича повече от всичко на света.

... невъзможно е да се възстановиш от това, което си лишен в живота, можеш само да се приспособиш, да измислиш друга истина за себе си.

Трябва да решите какво да правите с живота си: изгубете го напразно или го използвайте за нещо полезно.

Необходимо е да намерите място вътре в себе си, около вас. Мястото, което ви подхожда. Подобно на вас поне отчасти.

Морето е еднообразно: в него всичко си е както преди.

Морето е огромно, мисли Фарид, но не такова, като пустинята. То завършва там, където започва небето, - зад гладка ивица лазур.

Пустинята е като красива жена: тя никога не се показва, тя се появява и веднага изчезва.

...нищо не може да ни спаси от нас самите... снизходителност - това е плод, който пада на земята, вече изяден от червеи.

Вярвам, че това беше най-щастливият ден в нашия живот, но тогава, разбира се, не забелязахме.

Винаги съм ти давала воля, имам доверие на теб, дори се доверявам на грешките ти.

Не тъгувай, животът е такъв. Високи мигове на пълна близост, а след това пориви на леден вятър.

Нейният живот изведнъж се превърна в опустял площад, стана празна чанта, на никого неизвестно защо висяща на рамото.



XX век | XXI век | Италия | актриси | писатели |
Италия актриси | Италия писатели | Италия XX век | Италия XXI век | актриси XX век | актриси XXI век | писатели XX век | писатели XXI век

Добави коментар

Режим на клавиатурата: ENG
Обратно горе