Начало » Мисли » Давид Албахари

Давид Албахари

(сръб. David Albahari) (1948)
сръбско-канадски писател, есеист и преводач от еврейски произход

Който бяга от истината, накрая се връща към нея.

Нещо без тайна е по-ужасно от нещо с тайна: не крие нищо, всъщност крие всичко.

Няма по-страшно от това, каза жената, да попиташ някого дали те обича и да видиш изписана върху лицето му такава досада, че да ти се прииска да забравиш, че съществуваш, само дето въпросът вече е зададен, думите висят във въздуха като прани гащи и ти остава единствено да мълчиш и да чакаш отговора, който бездруго не означава нищо.

Речта ни е необходима толкова, колкото въздухът, който дишаме, защото с речта се освобождаваме от натиска на нереализирани мисли, истории и изречения. Мълчанието може да убие - както този, който мълчи, така и този, който слуша.

Спомнянето е единственият начин да победим смъртта.

Така че през дъждовния сезон разсъдливият човек носи чадър, докато безразсъдният не го прави и, разбира се, се намокри, когато вали. Благоразумието не е точно знание, а готовност за приспособяване към обстоятелствата в най-кратки срокове.

Всичко е до начина на надвесване: и разказът, и разказвачът, и този, за когото е предназначено разказването. Но онзи, който слуша, той къде е? Защото ако никой не слуша, изречената дума се затваря и вече нищо не може да я отвори.

...най-кратките разкази не са по-невзрачните сродници на обикновените разкази и е редно да гледаме на тях като на пълноправни участници в създаването на онова повествование, оня текст, който представлява правдоподобното тълкуване на света.

Животът, знам, че сега е дълъг само чрез проверки на нашите физически и психически сензори, т.е. онези точки, които определят нашето място в пространството, в което живеем. Сигурно затова си спомням само онзи момент на внезапен преход от относителен ред към пълен хаос.

С миналото обаче човек никога не трябва да бъде сигурен. Убеден съм, че не е толкова променливо, колкото често се чува, но с удоволствие, макар и в изключително намалена форма, се променя и по този начин влияе на нечие настояще и бъдеще.

Този, който обаче не обича членове на други народи, не обича, подчертах, собствения си народ и ако кажа, че не обичам чужденци, в същото време признавам, че живея в пустота, лишен от ничия любов. И този, в когото няма любов, нито дадена, нито предлагана, той вече не е човек, защото любовта е това, което ни определя в системата на природата, която обитаваме.

Зад отворената врата се беше настанила тъмнината. Стояхме в рамката на вратата и кършехме ръце. Така те гледа совата – рече някой. Да, а ти не искаш нито да останеш, нито да си идеш.

Всяка крачка водеше в нова посока: върху следите от токове отново стъпваха носовете на обувки. Когато някой въздъхнеше, можеше да се проследи въздишката му.



XX век | XXI век | Сърбия | Канада | есеисти | писатели | преводачи |
Сърбия есеисти | Сърбия писатели | Сърбия преводачи | Канада есеисти | Канада писатели | Канада преводачи | Сърбия XX век | Сърбия XXI век | Канада XX век | Канада XXI век | есеисти XX век | есеисти XXI век | писатели XX век | писатели XXI век | преводачи XX век | преводачи XXI век

Добави коментар

Режим на клавиатурата: ENG
Обратно горе