Начало » Новини » After party

After party

"-Поздрав с ей тая чалга
-Ама тя е леко долнопробна и до вчера се подигравахме с нея. Е, добре нека тъй да бъде инак няма нужда. Но все още продължава да е смешна и жалка."
далечен свободен преразказ без картинка

"ВОЙНАТА Е МИР
СВОБОДАТА Е РОБСТВО
НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА"
Джордж Оруел – 1984

Текста е за един или по-малко от един човек. Всички персонажи, мисли и събития в долните редове са авторова измислица. Дори идеята за автор е измислица :-j .

Както другите универсални неща напоследък в живота така и може да се приема идеята за универсален пъзел. Тъй де подобно на като пластмасов конструктор. Дадеш му една част той я постави там където е според него се лее кръв, а ти с това червено си имал впредвид устните. Но опитваш пак. Този път часта е черна но вместо коса както си я мислил човека решава че е част от черен плащ. Трябва да се намери обяснение нали? Цифрова обработка на изображението от друг а и от далеч де ти да го разбереш покрай това че е размазано (може човека просто да има нужда и от очила). Оправдания...

Къде е проблема?
Проблема е обаче когато човека възприеме, че има само един пъзел. Не коментираме дали той е добър или лош дори. Като как да обясниш на човек който държи чук, че не всичко има нужда да бъде забито? Идва момент обаче в които някак изникват и въпросите.А може би трябва да се запита защо този чук е в ръката и кой му я е дал? И не по-малко интересното: Защо му го е дал? Всички минават (или само стъпват) през този етап по един или друг начин. И аз в детството си съм обвинявал другите същевременно смятайки мен за напълно невинна жертва. Тази илюзия е удобна само до едно време. Инак? Иначе се изпада в затворения кръг на жертва за едни, насилник за друг. За още по темата... Защо да повтарям обаче чужди думи и обосноваване. Като мога да премина към друго.

И ето стигаме до горчивата чаша
Пийнах си горчивата чаша. И втора като ми наляха вчера. До дъно и на екс. Промърморих си под носа (има още какво да уча) преди да я изпия ама я гаврътнах. Знам че е модерно с нещо да се подслади. Тъй де модерните приказките за лимона и лимонадата. Ама ей на все пак има и такива които все пак я изпиват и така. Има и алтернативи за които ще говоря подчертавайки другото. В една от тия книги главният герой иска да го отмине. (Абе само на мен ли ми се струва или елементи от Библията приличат на все едно слушаш рап, не ми се мисли с оглед времето на написване да не е обратното ох много сложно стана). Инак по на изток има картината "Дегустаторите на оцет"(Да питаме ли чичо Гуги какво значи смялно на кюфтенца и сдъвкано?), Ако е на запад вече става дума и за подправяне. Започвайки от леки подправки, разреждане с вода, и стигайки до химия от сорта на наркотици (разрешени от сорта на шоколад, цигари, алкохол та стигайки до лекарства и тежката артилерия която е поставена извън закона). И като избягаме към променената (така жадувана от много) химия на организма (която може да стане причина да станем социопати), или другите радикални опити за промяна на съзнанието, за да избягаш от света свит в черупката си отричайки, че това не се случва на теб. Що се отнася до формата на приемане можем да минем през целия спектър философии стигайки и до крайните форми на отричане че чашата не съществува, отричане че има значение, цинизъм и т.н. Може да го подправим и с бягство от реалноста. Но чашата съществува и чака на масата.
За колко обаче тази горчива чаша е била като онзи ученик който метял в градината и изведнъж метейки е достигнал просветление. Е не са малко писателите които са го използвали. Но не са малко и хората които са сторили глупост след като са я изпили. Дали това оправдава подслаждането и? Дали?
Е, накрая реших просто не и сложа нищо (тъй де знаех го и в началото). Пък и така де, без консерванти, оцветители, регулатори на вкуса и купчина "Е"-та, Ей тъй натурално от извора. Без да се опирам на нещо или някой докато я пия. Без да го играя ала "Проклятието" на Стивън Кинг и сладкишът в края. Без да играем ролята на невинната жерта или единственият който я е изпил във всички времена. Или че не съм я заслужил или не съм си платил. Уроците съдържащи се в нея, изпитите и многото начини по които може да бъде изпита са полезни.

Но не всичко беше само чашата
Извън чашата имах времето да забравям нарочно всичките придобити знания, за да стигна до момента в който всичко натрупано (от годините трупане) позволява нещата да се случват естествено (подобно на ученето книгата "Дзен и изкуството на стрелба с лък"). Стига философщини. Да възсядаме мотоциклета от друго произведение започващо пак с дзен и подържането на обекта в началото на изречението. Но за това после.

Твърде многото аз, аз и аз са излишни защото писмото не опира до това.
Проекции (или пак да си горовим за пъзелите)
"Не мога да спра да не виждам себе си
тъй проектирана в твоите вълнения."
Ваня Щерева-Ин витро

Що се отнася до проекциите услужливи хора се грижат да спомогнат това, отделно филмите (все пак някак народа трябва да храни дечурлигата). Инак си е чисто психологично обяснимо (и те хранят семейства). Забавното е обаче когато човека се хване за тази идея и постоянно я подхранва (нещо като фикс идея ама не точно). Скучен път на обяснение на нещо подобно на диалога на баща и син Тъпанчеви. "-Ти където отиваш аз от там се връщам? –Къде, от парка ли?" При всички положения ще съм жив (нали това искаше да знаеш) макар да разясних единия вариант който изкриви - нека. Тогава мога просто да оставя един пакет у дома който да вземеш (ала Котка на Шрьодингер) и да се чудиш какво и що. Търсейки проекциите вместо истинският човек няма как да го намериш там. При Карлос Кастанеда това в една от книгите му беше обяснено че са близките в ролята на лошите магьосници които те закотвят в своята представа... (целенасочено не търся този точен цитат и пълно обяснение защото няма да погледеш там, а и това е просто още една ограничена гледна точка). Независимо от промените настъпили в теб те ще си въртят думите ти само както са си представили. И е без значение какво казваш защото ще бъдат извадени от контектста. Ще бъдат променяни смисли на текста, ще бъде променяно време им за което се отнася, а когато съвсем не се вмества в теорията ще бъде наричано лъжа. (Говориш ли направо ще бъдат взимани като метафори. Говориш ли с метафори ще бъдат взимани буквално.) Ако и това не помогне стигаме до обяснението на горчивата чаша и подправянето и. Или пък да спред да говорим по темата. (Стигайки до табелата: -Моля, не плашете щраусите, подът е бетонен) И тук идва "помагачите" с тълкуванията си в техен интерес. Та обяснявай после на такъв човек дали сестра ти работи най-старата професия, докато нямаш сестра.

Обясних по-горе за чука нали. Айде пак да го повторим с развитие а?
Има нещо по-лошо от това да бъде света описан в понятията ограниченията на целия сват като черен и бял. Защото дори тогава могат да се появят еволюирайки в последствие многото оттенъци на сивото с времето. Проблема е обаче когато е само един цветът. Мога да ти отслужа с черна боя защото сама по себе си не ми е нужна и ми остана много. Признавам си че преди я имах в повече и помагаше добре за очертаване на дребните подробности и контрасти (което също е огромно ограничение само по себе си) но пък и сега си рисувам със всички свободно. Много ми остана от нея (настрани), но ти можеш да избереш и кой да е друг цвят – някои се спират примерно на жълтото. Все тая е обаче защото това е само един единствен цвят. Разбира се че се шегувам за това да ти дам боя и тази мечешка услуга няма да направя. Да знам, че ще ти стане леко ако е просто един цветът но после... Колкото и пчелите налитат на изкуствени цветя...

Каквито и знаци, природни бедствия, катаклизми да се случат те ще бъдат разчетени по един начин. Каквото и недвусмислено да се случи то ще бъде обърнато. Съжалявам тази игра е интересна до едно време. Но да се замислим ли че съдържанието чашата със студен чай се изхвърля за да се налее нов а не да досипваме от стария (не за английски чай всеки случай говоря макар да е перфектно ясно). Е влязох ти в тона преди това, и това е скучно да се играе. Ще разбереш и ти. Да си сверим часовниците все пак – е няма как твоя спря (пък било и те умни). Да си поговорим за "рая"? Място в което храната не те нахранва, водата не утолява жаждата ти, топлината не премахва студа, разговорите не те правят по-малко самотен, а сънят не стига. Но е рай (към TODO списъка: "Да си го повтарям") И тук е момента в който трябва да кажа, че не е заради мястото. Не е и заради времето което на теория лекува нали така? Да питам ли на практика? Или и тук това е манипулация. Нещо което злия гений желае да ти втълпи за пореден път! Нежно или твърдо той иска само да те нарани! Всяка негова нежност цели да те върне и да те използва както го е правил ви-на-ги! Всичките му думи са лъжи – до една. Той само те е използвал и те е наранявал! Не те е обичал и не те обича и грам! Той не се е променил на йок от началото в което сте се запознали! Не е направил нито един компромис! Той няма да се промени и се интересува само от себе си!" И т.н. изречения завършващи с "!" Можеш да ги удебелим и с главни букви? Да ги увеличим ли като шрифт за да изпъква повече?

А псевдо-враговете ми (отново от моя позиция)
А тия които ме кълняха, и говориха против мен. Обичам ги и нямам излишно време за да отмъщавам. Повтарял съм приказката. "Ако някой те нарани седни на речният бряг и скоро...." Дали ми е приятно да ги срещам и да се забавлявам след време на тяхната болка. Дали ми е приятно, че знам краят им на този път. Съжалявам, няма нищо забавно в това. Няма да отвърна на удар, няма да направя блок, но няма и да попреча на този който се смята за мой враг да загуби равновесието в резултат на действията му. Времето е на моя страна.

И неизбежно колкото и да бягаме от главната тема... Да скокнем на ние

Стигнахме до реката
"Колкото и безчислени да са живите същества, задължавам се да спася всички.
Колкото и да са неизтощими страстите, задължавам се да отстраня всички.
Колкото и да са неизмерими страстите, задължавам се да овладея всички.
Колкото и да е несравнима истината на Буда, задължавам се да я постигна."
Японски будистки трактати Сайчьо, Кукай, Доген

За цитат е твърде не на място, но е просто един цвят от картинката. Ще започна пасторално и дори леко хумористично с първите 3 изречения за много ярък контраст със същинските събития. С цялата ми любов която имам. С всичката нежност с която мога да облека нещото което е трудно за преглътване. И отново го разбирай както желаеш. Та...

Зима е. Вънка вие вук. Замразена река. Фигура на човек ходещ по нея. Праааас...
Моно-лог

Реши да проверяваш колко е здрав леда с двата крака по средата на реката и сега искаш да оправдаеш решенията си. Любопитството ти не го спрях преди да излезеш. Шокът и зверският студ които искаш да бъде оправдан с друго. С нещо минало. Крайниците ти се вкочанясват, а тялото опитва да спаси жизненоважните органи докато седиш вътре и заявяваш че студът не е от реката, а от нещо съвсем друго. Губиш телесна температура но продължаваш да настояваш, че не студа в реката е проблема. И ти потъваш и живота си отива от теб. Ти осъзнаваш това, но продължаваш все по-настървено да говориш за друго. Само не и за това в момента. Не и за това което може да те спаси.

Аз ти подадох ръката си. Изхвърлих всичко тежко което имах в мен за да се приближа и да ти подам ръка. Не я искаш? Добре. Искаш да проклинаш всичко (включая и мен) вместо да осъзнаеш истинската причина заради която си тук. Да ти отговоря ли най-просто? Реши да провериш с два крака колко е дълбока реката след като друг придвидливо те насочи натам и знаеш че не те спрях. Сега измери ли дълбочината (не се заяждам или иронизирам, а ти го казвам с равен тон до колкото е възможно спрямо ситуацията)? Но ти опитваш да се самонавиваш на глас, повтаряйки колко ти е било топло сега от преди да паднеш в реката? Я пак ?!? На минути си от това да изгубиш съзнание и да потънеш и ми говориш врели некипели за които и двамата знаем. Има моменти в които ти проблясва истината сред мъглата нали? Тогава заплакваш и знаеш, че тази искрица е единствената светлина в очите ти които гаснат. Тогава изпъваш ръката си за да излезеш.

Мога да те спася от студа на реката, но не мога да те спася от нечия чужда втълпена глупост в главата ти– не и в тази обстановка. Да заявя, че мои бяха краката които счупиха леда ли? Да измисля ли и аз други глупости и да се развличаме с тях докато си вътре? В началото може и да имаше смисъл минамален а сега е безпредметно. Да ти викам отново и отново "Дай ръка, дай ръка"? Защо да го правя, ръката ми е протегната и ти го казах нееднократно. Сторих купища чудеса докато изпразвах джобовете си от предмети хвърляйки ги във водата (които бяха най-ценните ми предмети които имам но и завършени подаръци за теб) за да стигна до тук и да ти подам топла ръка още в началото. Махнах дори дрехите от себе си за да бъда максимално лек и да те измъкна без да пропукам и така крехкият лед край дупката. Гледаш ме със студен обвиняваш поглед за участа си в момента? Не те съдя, но не те и оправдавам за това ти мнение. Напълно обаче осъзнавам причините и те разбирам защо гледаш така. Да и аз съм имал път в който съм гледал със такива стоманени очи макар и да не беше толкова дълго. Да, помня и не позволявам да се забрави че това се е случило (аз лично го натяквам, а накрая се реши и ти да пригласяш поради липса на друго). В момента мога тихо да ти предложа ръката ми (с оглед ставащото), а за другото да ти повторя клишето : "Делото на давещите се е дело на самите давещи се!" (което дори не е съвсем точен превод) Защото преди да те спася от ледените води ти трябва да се спасиш вътре в главата си и да прозреш през мъглата която те обвива... След години може да се смеем двамата на ситуацията (още едно клише) но сега няма време да си говорим за минало и бъдеще защото най-важното е в настоящето. Аз не съм герой или жертва подавайки ръката ми защото това не е и половината от спасението. Не те използвах никога, а те обграждах със всичкото внимание и любов което имах дори тогава когато бях най-слаб. Аз спасявах и себе си в пътя до тук за да ти подам ръка. Какво те/ни чака отвън? Още като идвах обаче знаех че излизайки ледът може да се пропука и под двама ни когато излезеш и това е риск който съзнателно поех в секундите които тичах (не се поколебах и за миг). Вече нямам за теб тези подаръци, но имам в себе си нещо много по-голямо и ти го знаеш някъде дълбоко в теб(но думите не могат да го опишат и само биха го размазали). И малкото което обещах и не се отменах от думите си която си стоят още черно на жълто. Може би, само тях не изкриви. Щом не искаш да ми подадеш ръката си е твоя воля, аз те молех мило в началото до момента в който думите ми бяха демонизирани, а сега те гледам със съзнание само в този момент и с цялата любов на света. Тъй де, защото явно се приема за манипулиране от очите ти, и накрая можеше само сухо да го правя. Вече е твърде късно. Макар и очите които мержелее капчица живот... аз виждам. Вече ставаш "неконтактен индивид" и губиш съзнание в сладостните трели на илюзорният свят в който опитваш да се убедиш че вярваш скривайки зад завеса истината дълбоко в теб. Последен изкрещян съвет от мен : НЕ ОСТАВЯЙ СЪЗНАНИЕТО И ДУШАТА ТИ ДА ЗАСПЯТ. От теб зависи се спасиш или погубиш в тази последна секунда... Поне това знаеш, поне т


Васил Тодоров 19.VII.2014 г.

Добави коментар

Режим на клавиатурата: ENG
Обратно горе